photo by motypestИзчегъртвам снега от изтривалката пред вратата за пореден път днес. Вече толкова пъти го правих, че съм спец. Аз съм един малък, но храбър снегоринец със сухи издрани ръчички!
Избърсвам обувките си няколко пъти, тупкам, че да падне снегът от тях и влизам на топло. Освен с лопатата за сняг (как му е името на това чудо?) днес съм дежурна и с парцала. Всеки, който влезе в магазина оставя красиви кални следи от живота си върху плочките. Върху моите плочки. А аз само ходя и за секунди ги избърсвам така, все едно никога не са съществували. Малко е лицемерно всъщност. Бил си тук, но след миг никога не си стъпвал на това място. Иди го докажи после бил ли си, не си ли бил. На мен ми харесват тия отпечатъци, ама не било чисто и поддържано, ако те съществуват.
Иначе съм уморена. Не от друго, от ежедневието си съм уморена. Все едно и също, макар и с малко по - различни хора. Дейностите като цяло стават еднообразни, определено НЕ скучни, защото лицата се сменят, но се редят събития, отпразнувани по един и същи начин. Отдавна съм свикнала с напиването по купоните, нещо повече или по - малко с някой пич и болезнения корем, отказващ да приеме каквато и да е храна, на следващия ден. Почти не намирам разлика между това и ставането рано, кафето, цигарата, блъскането в автобусите, момчетата, които се хилят на шегата ми, че съм седнала в скута на жената потънала в седалката зад мен (да, толкова е претъпкано), сините очи на пича, с който се гледаме в продължение на четири спирки, захвърлени далеч една от друга, а ние спряли в задръсването, закъсняването за работа, страха, че ей сега, че ме сгълчат, дето не идвам на време или че съм объркала нещо. Е да, купонът е по - приятен от това ежедневие, но когато и той самият стане ежедневие, ти се размива представата между "приятно ми е тук" и "зор ми не е дали ще съм тук с теб или някъде другаде с някого другиго". Живеенето по тоя обикновен начин не ми се отдава в момента. За пореден път имам чувството, че са ме пуснали на неподходящо място сред неподходящи хора. Липсва ми не само оня най - добър човек в живота, ами и все още не съм успяла да намеря моите си хора. Ония, които никога не ти омръзват, приятелите, с които се допълвате така, че празно място в пъзела няма. Мъчително е. А по - ужасно го прави това, че като ми мине тая мисъл през главата се сещам и за това, колко ли биха се обидили някои мои много добри приятели, когато им кажа, че не са ми достатъчни. Ама не съм виновна, че усещам дупките, пропастите зейнали между умовете и телата ни. Като парченца от различни пъзели изсипани в една и съща кутия сме и се опитваме да се напаснем. И ако с много мъка все пак успеем, като ни погледна от страни виждам, че всяко парченце си има своя собствена недовършена картинка, а е закачено за някое, което не стига, че не допълва картинката на предишното, ами и едвам едвам е прикачено за него.
В дни като днешния ми липсват Илина и Владо да ме закарат до вкъщи след работа с колата. Тая втора зима ме кара да мисля повече от колкото е нужно. А и е студено. Толкова студено. Едва едва джапам през високия сняг, духа, миглите ми са пълни със снежинки, всичко искри, бяло е.
Но все пак стигам вкъщи. Ръфам си австрийския ръжен хляб, извадила съм всички видове млечни продукти от хладилника и поливам всичко обилно с чеснов сос. После една гореща баня и оставям косата си несресана, рошава, извън всякакви фризури, мокри кичури се размятат насам - натам.
Осъзнавам, че съм изяла половината букви в написаното, но нямам сили да го изчитам пак и да търся грешки. А и не искам... нека си стоят.
Избърсвам обувките си няколко пъти, тупкам, че да падне снегът от тях и влизам на топло. Освен с лопатата за сняг (как му е името на това чудо?) днес съм дежурна и с парцала. Всеки, който влезе в магазина оставя красиви кални следи от живота си върху плочките. Върху моите плочки. А аз само ходя и за секунди ги избърсвам така, все едно никога не са съществували. Малко е лицемерно всъщност. Бил си тук, но след миг никога не си стъпвал на това място. Иди го докажи после бил ли си, не си ли бил. На мен ми харесват тия отпечатъци, ама не било чисто и поддържано, ако те съществуват.
Иначе съм уморена. Не от друго, от ежедневието си съм уморена. Все едно и също, макар и с малко по - различни хора. Дейностите като цяло стават еднообразни, определено НЕ скучни, защото лицата се сменят, но се редят събития, отпразнувани по един и същи начин. Отдавна съм свикнала с напиването по купоните, нещо повече или по - малко с някой пич и болезнения корем, отказващ да приеме каквато и да е храна, на следващия ден. Почти не намирам разлика между това и ставането рано, кафето, цигарата, блъскането в автобусите, момчетата, които се хилят на шегата ми, че съм седнала в скута на жената потънала в седалката зад мен (да, толкова е претъпкано), сините очи на пича, с който се гледаме в продължение на четири спирки, захвърлени далеч една от друга, а ние спряли в задръсването, закъсняването за работа, страха, че ей сега, че ме сгълчат, дето не идвам на време или че съм объркала нещо. Е да, купонът е по - приятен от това ежедневие, но когато и той самият стане ежедневие, ти се размива представата между "приятно ми е тук" и "зор ми не е дали ще съм тук с теб или някъде другаде с някого другиго". Живеенето по тоя обикновен начин не ми се отдава в момента. За пореден път имам чувството, че са ме пуснали на неподходящо място сред неподходящи хора. Липсва ми не само оня най - добър човек в живота, ами и все още не съм успяла да намеря моите си хора. Ония, които никога не ти омръзват, приятелите, с които се допълвате така, че празно място в пъзела няма. Мъчително е. А по - ужасно го прави това, че като ми мине тая мисъл през главата се сещам и за това, колко ли биха се обидили някои мои много добри приятели, когато им кажа, че не са ми достатъчни. Ама не съм виновна, че усещам дупките, пропастите зейнали между умовете и телата ни. Като парченца от различни пъзели изсипани в една и съща кутия сме и се опитваме да се напаснем. И ако с много мъка все пак успеем, като ни погледна от страни виждам, че всяко парченце си има своя собствена недовършена картинка, а е закачено за някое, което не стига, че не допълва картинката на предишното, ами и едвам едвам е прикачено за него.
В дни като днешния ми липсват Илина и Владо да ме закарат до вкъщи след работа с колата. Тая втора зима ме кара да мисля повече от колкото е нужно. А и е студено. Толкова студено. Едва едва джапам през високия сняг, духа, миглите ми са пълни със снежинки, всичко искри, бяло е.
Но все пак стигам вкъщи. Ръфам си австрийския ръжен хляб, извадила съм всички видове млечни продукти от хладилника и поливам всичко обилно с чеснов сос. После една гореща баня и оставям косата си несресана, рошава, извън всякакви фризури, мокри кичури се размятат насам - натам.
Осъзнавам, че съм изяла половината букви в написаното, но нямам сили да го изчитам пак и да търся грешки. А и не искам... нека си стоят.
