1.12.11

КНИГИ И БЛОГОВЕ

ВръзкаВсичко на всичко, в най-добрия случай, човек доживява до 60-70 години. Като погледнеш така на нещата 6 часа започват да ти се струват като много значителна част от тях. А аз не искам да прекарвам толкова голям процент от живота си с хора, които са уморени от съществуването си. Какво ли остава за повече?

И изведнъж всяка секунда става значима, не просто миг от живота, който може и да изпуснеш, тъй като не е способен да вмести в себе си много събития. Точно обратното. Горе долу по това време разбираш и че всъщност до сега си живял сякаш под наем в собственото си тяло, защото вече си на 22 и с много късмет можеш да живееш още два пъти по толкова, с други думи, изгубил си цяла една трета от него без да свършиш нищо съществено, тъй като постоянно си се оплаквал, че си твърде малък все още. Само че светът няма да ти прощава грешките и лекомислието, нито пък бездействието, докато станеш на 30... или 40? Разбираш и че си пропуснал началния изстрел и всички вече са тръгнали, спринтират по пистата, а ти още риеш в пясъка пред стартовата линия. Не става така, миличък, защото ей сегичка ще те затворят с една обиколка. И не казвам, че всичко вече е изгубено, че нямаш шанс за победа, че дори и да тръгнеш ще финишираш последен. Не, далеч съм от такива изказвания. Шанс за победа винаги има.

И най-накрая ми светва! Свободно левитиращата над главата ми крушка. И разбирам защо до сега ме е било страх да пиша. Аз списвам блог. Не книга. С него е лесно. Започвах да пиша без да зная какво ще излезе и често, дори да имам идея, в края тя представлява нещо съвсем друго. Постоянно мислех, че за да започнеш да пишеш книга трябва да си наясно с крайния продукт още в началото. Грешно съм смятала, тъй като по математика хич не съм добра. Виж, с литературата ме бива, затова оставих 2+2, престанах да изчислявам и просто започнах да пиша. Защото също като живота, всяка книга може да се промени само за миг.

Още повече ме беше страх от чакането. Блогът, той има една специална функция, с която веднага след като си написал нещо, можеш да проследиш колко души и от кои страни го четат, плюс винаги можеш да разбереш коя от историите ти е най-популярна, а Google те открива с лекота. С книгите това няма как да стане. Трябва да чакаш. Първо мнението на издателите. После това на критиците, а ако те закопаят дори няма защо да чакаш такова от средностатистическия читател. Мен не ме бива с чакането. Но колкото повече време минава без да пиша, толкова повече ще остава, в което да чакам.

А колкото повече неща липсват в дните и живота ми, с толкова повече се пълни блогът ми. Щом могат да изпълнят него, защо да не се справят и с една книга. Писането идва от ума, без значение от носителя, бил той компютър, книга или хвърчащо парче хартия.

И така е с много други неща, не само с писането ми. Най-лесният начин да не правиш нещо е като просто си намериш извинение за него. Свалянето на 10 килограма е драма, но защо да го правя като може да кажа, че съм твърде стресирана напоследък и просто не мога да мисля и за диети. Или не сядам да уча за последните си изпити, тъй като не намирам време от работа. Оправданията винаги ще бъдат загуба на време, но никой не ми направи услугата да ми каже, че то не се връща, нито пък се увеличава. Времето стремглаво и сигурно намалява. И няма как да го спреш. И как и днес да отида и да загубя 6 часа от живота си, или по-зле, да продължа да губя месеци с някого, с когото виждам, че нещата не се получават и няма и как да се получат в бъдеще, тъй като живеем в различни Вселени?

Тъй и тъй въпросът остава един...

А сега на къде?

25.11.11

my day in chapters

photo by quadratiges

CHAPTER 1: it’s not how small you are, it’s how much noise you make

Опитвали ли сте някога да спите в стая с присъстващ малък, жужащ, неиндетифициран летящ обект? Невъзможно е, нали? Гадинките обаче имат най-сигурният и изпитан начин да не остават незабелязани. Освен, че се чудят как да Ви изпият кръвчицата, те създават толкова много шум, че е невъзможно да те заспиш, за да им оставиш шанс все пак да засмучат. С други думи, теорията ми е много проста – не е важно колко си малък, а колко шум създаваш. Моментът, в който човек реши, че е нищожен и незначителен за останалата част от Вселената, е моментът, в който той трябва да започне да прави нещо, за да промени това чувство.

CHAPTER 2: I just want to crawl back into my hi-school years

Напоследък се чувствам преследвана от училищни спомени или по-скоро чувствата, желанията и очакванията, които имах тогава. Не знам дали животът след гимназията наистина е скапан или моят просто се пообърка от многото грешни решения, но както и да го погледна, наистина ми се иска да мога да се върна няколко години назад, но по възможност със сегашното си съзнание. Господи, колко мъки ще си спестя.

CHAPTER 3: I liked myself more

Преди се харесвах повече като човек, сега се харесвам повече на външен вид. Започвам да се замислям дали случайно няма някаква обратна зависимост между тези двете? Колкото по-сладка отвън, толкова по-горчива отвътре? Май да. Гложди ме ужасното чувство, че колкото по-хубава ставам в своите представи (не че се мисля за красива, просто за по-приятна от преди), толкова повече се вгаждам отвътре. Сякаш все повече започвам да привиквам към това, че с един-два погледа и отмятане на руси кичури нещата ми се получават по-лесно. Играй си на хубава и глупава. По-лесно е. Спомням си, много отдавна бях написала в блога си, че ако мама ме беше родила малко по-хубава и малко по-тъпа живота щеше да ми върви по-лесно. Е, като че ли там съм, ама пак е шит. Даже като, че ли повече. Някъде по тъч линията ми избягаха някои от ценностите, да не кажа даже голяма част от тях.

I need to chande.

23.11.11

breathe.... in me, out me, in me, out me....

Писането е като дишането. Всяка дума е вдишване, всяко празно място издишване. А аз, незнайно защо, опитвах се да живея без въздух в последните месеци. И когато накрая дробовете ми колабираха, единственото, което ми остана да направя, бе да се боря да оцелея, а след това да започна да живея отново.
Но да намериш смисъл отново да бъдеш полезен, целенасочен, щастлив, се оказва по-трудно от това просто да потънеш в съня, в който си живял.

И днес се събуждам в него. Светът навън е неясен, с размазани цветове и контури, блъскащи се един в друг, ръбовато и грозно. Опитвам се да стана и да вляза в моя си живот, но дори не успявам да отворя изцяло очи, за да виждам на къде вървя. Е как така, слепешката, да стигна до където и било. Отговорът идва бързо, в рамките на едно поемане на въздух, и се оказва съвсем простичък - с опипване. А материята, тя си е същата, каквато я помнят върховете на пръстите ми.

И тогава ме осенява друга идея...
Една кутия Pringles (от големите, разбира се) оправя много неща. Една по една трябва да запълваш дупките в себе си, затова се хващам с най-лесната и належащата, нервно ръмжаща от глад - онази в стомаха. Другата, тази в главата отнема повече време, но след един пълноценно прекаран ден и няколко часа на саме с последният брой на EVA и нея ще закърпя. Ще остане онази в сърцето. За накрая...
Сърцето винаги се лекува. А най-доброто лекарство за него е времето. Добре е, че нямам за къде да бързам.
Ще му отдам дни пълни с писане, любов и още нещо...

15.6.11

483. не, не е трудна

"Не, обичта не е трудна." прочита Венцислав Кисьов по-рано днес и аз решавам да му повярвам.

И пак съм някъде, в зала, салон, галерия, на концерт, изложба, литературно четене, а пред мене - колоритна дружина от български величия, които успяват бързо да ми припомнят защо толкова обичах подобни събития и защо се стараех да присъствам на възможно най-много такива. Защото ми дават храна. Духовна. За размисъл и бавно дъвкане, на малки хапки или пък едвам-едвам да я сърбаш с горещия чай. А и е в такова количество, че да ти стигне за много време напред, макар че са ти я доставили само за някакви си 90-тина минути - меко, леко дъждовно и следобедно.

Впрочем днес много ме боли... бих казала сърцето, но май не е то, този път. Душата. Боли ме. Бори се с мен, в мен, напира да излиза на някъде, да бяга ли? "Не, обичта не е трудна."... или поне не бива да е. Яд ме е, че не мога да намеря стихотворението, та да продължа да цитирам, защото всичко беше толкова смислено и логично, че окончателно ме извади от всякакви дупки, кризи, джобчета и всякакви тъмни и студени места, на които попадах напоследък. "И това, че постоянно имаме трудности, не е тежко"... или нещо в този ред на мисли бе.

На мен поезията не ми върви за жалост, а толкова много искам да изкажа цял ден, пък не мога да го подредя в думи. Или както Алф каза веднъж "Толкова много имам да покажа, а Бог не ми е дал никакъв талант, че да го изразя.", но и това е твърде неточен цитат (ако все пак се сещате епизода, където беше решил да става магьосник).
Как ми се иска да мога красиво и спретнато да подредя буквите си, думите си и да ти кажа...

как съм се молила
нощем, самичка, заспивайки
да имам някого, някога, някъде
който да ме обича
както аз го обичам

как тайно съм се надявала
да те срещна, да те погледна
да се влюбя, да те обикна
да дишам, живея за тебе, с тебе
и за никой друг, дори не за себе си
защото ти ще го правиш за мене

ти си бил мой
още тогава
ти винаги си бил мой, както аз била твоя
и знам, че не сме хората
за които другите пишат поеми
романи, стихове
но знам, че сме хората
които истински обичат

И не, обичта не е трудна...

12.6.11

482. talk

Ох, на народа явно доста му е доскучало след като все аз съм в устата. По принцип винаги съм се смятала за достатъчно безинтересна личност, от гледна точка на сложни и завъртени интриги, че да бъда включвана в тях с една или друга роля, била тя като човекът, който ги завързва или който излиза жертвата в тях, но ето че изведнъж се оказвам в средата на цялата лудница като главен герой, към когото са насочени всички прожектори. И да Ви кажа, с изключение на това, че е много горещо и все ти блести в очите, както и това, че по дифолт не обичам да съм точката, в която всички са се съсредоточили, не е чак толкова зле. Тъй де... кой не иска всички да знаят за него, да питат и говорят за него или пък да знае, че около него се върти света на почти всеки в радиус от няколко (да кажем десетина) километра.
Направо си е ласкаво. В смисъл... коя съм аз, че всички за мен говорят, а?

И няма да се разписвам повече, че ще излезе, че и аз за тях говоря.


8.6.11

481. Rome

"като няма хляб и зрелища яжте рим" казва Ясен Василев.

Сещам се за това, понеже днес готвя спагети, а щом стане дума за пасти и Италия винаги се сещам за "Макаронената меланхолия" на Ясен, който ако не се лъжа наскоро имаше и рожден ден, а аз пропуснах да го честитя, тъй като винаги е бил една личност, на която съм се радвала от малко по-далеч. Някак така, все със стахопочитание го гледам.

Но не за него започнах да пиша... нито дори за спагетите с вегетарианския сос, дето още димят на печката и ухаят на босилек. За друго започнах, но то се изгуби някъде в тигана, сред гъбите и доматения сос, а после докато дъвчех собственото си произведение преглътнах и него заедно с пастата. Чезнат ми думите все по-често с храната, чак ми издират гърлото, докато ги карам да се спуснат по хранопровода и да се затрият там някъде, само и само да не стоят на върха на езика ми и се чудя кога ли ще ми дойде в повече, кога ли ще ми стане по-тежко и върху кой ли ще избълвам цялата тая тирада, която трупам и събирам в себе си. Впрочем, едно пиленце ме среща днес и ми чурулика известно време, преструвайки се, че всичко е наред и че не говори зад гърба ми, а аз пак преглъщах, ама с бяло фрапе този път. С много захар, когато са по-горчиви думите. А и да спра, и да си кажа каквото имам и прилежно предъвквам, какво? Пак ще ми кажат "Правиш се на интересна" или нещо в този тон, а ако взема ще отвърна ще последва едно ядене на спагети, докато не изляза аз накрая виновна, защото другояче нашите караници не завършват. И може и така да е, но докато не ме пуснат на свобода аз все ще ритам и все ще готвя, и все аз ще съм виновна, защото си искам моето. Егоистично е, но това му е хубавото. Защото от доста време се слагам на втори, трети и пети план, в чинията, като гарнитура или канапе се хвърлям, за да добавям вкус към основното ядене, но никога не съм него самото.

И сега със закъснение се сещам, че можеш да снимам целия процес на готвенето и ме е яд още повече. Толкова съм отвикнала от фотото напоследък. Нищо, другият път.

После ще ида да тичам на пистата ще си оставя думите, да не ми тежат...

6.6.11

479. I'm not a chicken

"Слава Богу, да се страхуваш също омръзва." казва Виргиния Захариева.
И ще излезе, че е болезнено права, защото в един момент, бил той по-ранен или по-късен, просто теглиш един цветущ поздрав на всичко и всички по света и правиш каквото си искаш, спирайки да се интересуваш от това какво може да каже еди-кой-си, тъй като живота си го живееш не за другите, а за теб самия.
Един немски писател... или философ беше (нямам никаква идея кой, тъй като само съм слушала за него), който пишел само в крайно нетрезви състояния, бил казал, че ако човек живее само в настоящия момент, то той нямало от какво да се страхува. Проблемът обаче се състои в това, че постоянно мислим за нещата, които МОЖЕ да се случат, но още не са или са отминали, а е било възможно да станат еди-как-си или пък да последва нещо от тях, което да не ни хареса. Факт е обаче, че ако винаги живеем за самия момент, онези, в които трябва да се чувстваме уплашени или застрашени от нещо или някой, най-вероятно ще се броят на пръстите на ръцете ни... или добре, може би и на краката. С други думи излиза така, че хората сме странно устроени същества, готови да се притесняват за ВСИЧКО възможно просто ей така, за спорта, както се казва. А животът не е толкова сложен, но сами правим избора да го тровим безпочвено, все едно няма достатъчно други наоколо, които да се грижат за това да НЕ бъдем щастливи 24/7.

"Слава Богу, да се страхуваш също омръзва."
На мен ми омръзна да съставям всякакви възможни сценарии, които да ми провалят живота, вместо да започна усилено да работя по онези, които могат да го подобрят. И дори започвам да се питам от кое ме е страх повече: да се проваля или да успея, тъй като и двете ще променят драстично живота ми, а аз не съм много добра с промените?

И тук някъде слагам точка.
После се стягам.
И спирам да се страхувам и да мисля за останалите и за всички онези неща, които могат да им хрумнат по мой адрес.
Обществото е клетка и е крайно време да затворя вратичката ѝ от външната страна.

От днес ще летя с птиците.

4.6.11

478. fighter

Тия дни някъде прочетох, че повечето хора по-лесно могат да бъдат убедени, че са нещастни, отколкото, че могат да се борят да бъдат щастливи.
Винаги съм била скептична относно всякаквите книги с цитати и мъдрости вътре, които ти помагат по някакъв начин в живота (в стил "Как да започнете да обичате козата си, въпреки всичките и недостатъци" и т.н.), но мисля, че именно в момента някой трябва здравата да ме опердаши с една такава.
Първо, защото тия книги са пълни с глупости и те карат да мислиш, че без тях не можеш да си оправиш живота и второ, защото толкова съм се отчаяла, че съм готова да зачета някоя подобна помия, мислейки си, че тя е единственото нещо, което може да ми вдъхне достатъчно кураж, че да се стегна и да си подредя бъркотията, а след това да счупя решетките, които сама съм си сложила от страх и не знам си какво още там!

Христино, осъзнай се... вече си на 20. И две. Почти.

Навсичкото отгоре съм сигурна, че в последните два-три дена Ви досадих с хленченето си. Само че боецът в мен (който всички Вие много добре познавате) съм го загубила някъде и не мога да го намеря, а и съм почти сигурна, че открия ли го той няма да иска да се бие.

*rrrrrrAwr*

I'll change that!

*хвърлете по някой надъхващ цитат, ако Ви хрумва. Върши работа и някоя песен. 10x

xoxo

3.6.11

477. all I need

Имам спешна нужда от конска доза "Вдъхновение". Моля?!
Добри хора, бъдете така любезни да споделите с мен някой впечатляващ филм, музика или книга, които да ме изкарат от временната ми творческа абстиненция, тъй като в момента почти всичко ми се струва скучно, изтъркано и по никакъв начин не ми действа на фотографското или писателското либидо.
С други думи, Моля някой да ме удари ("като удар с оловна тръба", за да цитираме и Пратчет) с нещо, защото аз съм затънала.

Предварително благодаря.
*усмив*

2.6.11

476. пишат ми се...

Пишат ми се светли неща. Описани старателно буквички, с меки пастелни цветове. И всичко да е очертано с много красиви и изчерпателни думи.

Само дето...

ме е страх да започна, тъй като знам, че всичко, което ще излея от себе си, ще бъде остро, грубо, с ръбати крайчета, без никакви плавни завъртулки и тям подобни захарно-памучести красоти.

И все пак ще опитам.



Хората казват, че човек е толкова голям, колкото са мечтите му. Казват и че не трябва да се отказва от тях, а да ги преследва дори когато ситуацията изглежда безнадеждна. Но също така споделят и че трябва да си стъпил здраво на земята и да не хвърчиш в облаците. Хората са парадоксални същества и постоянно те хвърлят насред кръстопът от думи, без табели, които да те ориентират в правилната посока, без GPS или поне някоя остаряла хартиена карта. И въпреки това не можеш да не ги обичаш, тъй като именно те съставят живота ти. Не хубавите дрехи, обзавеждането вкъщи или новата прическа (макар че, признайте си, по-добре е, когато тези неща са на някакви висота и те карат да се чувстваш комфортно или красиво), а хората. Онези, които обичаш, създаваш или срещаш случайно. Най-разнообразни от гледна точка на външен вид, мъдрост и душевна красота... и всички те циркулират около теб и сами около себе си, а около тях се въртят други, а около тях - други... и...

Разбрахте ме нали? Ако не сте си представете един миш-маш и сте готови. А после си представете, че всяко едно парченце яйце, домат или чушка се мъчи да си навре зеленчуковия нос във Вашата лучена работа и да Ви каже как трябва да се завъртите, за да бъдете правилно сготвен, че обществото да Ви сдъвче по-лесно.

Затова хората са парадоксални същества... Защото ти казват да мечтаеш на едро и когато видят, че го правиш, а още повече, че успяваш да сбъднеш част от мечтите си или че си на последното стъпало от постигането на нещо голямо, те ти казват, че не можеш да го направиш, защото общественото мнение е по-важно и защото ти ще изглеждаш еди-как-си в очите на другите.


Ха сега мечтай, живей и пиши с меки и сладникави думички колко красив е животът...

Как да стане?

9.5.11

475. photography, you're my clean white love

Знам, че много пъти съм обещавала да се завръщам с писане или със снимки... с каквото и да е. И не съм го правила или пък съм го осъществявала след много време... Нито пък очаквам, че някой ме чака мен точно да се активизирам отново...

Този пост е самопризнание...

че най-добре се чувствам, когато се върна в моите води, защракам с фотото, а после и по клавиатурата.

Но нали съм експериментатор, все ме вее някой нов вятър на някъде...
само дето забравям, че у дома е най-хубаво.

23.4.11

474. words

Забравила съм красивите си думи, някъде, в тъмен ъгъл неясно къде и защо.

Забравила съм да пиша, да се изразявам изящно, с много прилагателни, меко да ги роня от устните си.

Забравила съм да казвам малко с много думи, които услужливо да те омайват.

И това е добре.

Не искам да отежнявам чувствата с много приказки, да ги обличам в прелестни дрехи и да измислям сложни начини да се изразя.

Без дъх

се молех

за

истинска любов,

не просто

заблудата за такава.

Имах нужда

от

истинска любов,

не от лъжа

сътворена от някого,

нито измислица,

съществуваща

само

в моя свят.

После се появи.

ТИ.

22.4.11

473. I am what I am

Aз съм това, което съм...
и не мога повече да се извинявам за това.

1. Следя минимум 14 серила на седмица. Всичките са доста странни, смешни, някои от тях са анимирани, някои са за ядрена физика, във всичките иронията и сарказмът преобладават и са груби, във всеки един от тях животът е нереалистичен и едновременно с това толкова близък до моя собствен.
2. Наблюдавам няколко youtube канала (почти толкова, колкото и сериалите) и във всичките се обсъждат неща, на които повечето хора извън интернет пространството не обръщат чак такова внимание.
3. Слушам... може да се каже "странна", музика. Не българска, нито комерсиална, а такава, в която текста и мелодията са по-важни от парите, които могат да се изкарат посредством хубав перчем, акустична китара и сносно пеене на 14-годишни звезди.
4. Чета още по-невероятни книги от всичко по-горе изброено.
5. Мека и наивна съм с хората. С Всички хора. Не съм се научила да казвам категорично "НЕ", от което все още страдам. Не съм се научила да режа и да бъда груба. Мога го само когато съм прекалено изнервена и всичко ми е дошло до гуша... защото не обичам да наранявам и да обиждам без да искам. Защото все пак не е важно какво казвам, а как ме разбират. И затова все се опитвам да съм мека и леко-леко да отблъсквам хората, които не искам в живота си от себе си.
7. Имам поне 3 фото-галерии, макар и малко запустели за момента, следя стотици други, които ме вдъхновяват и прави неща, които голяма част от заобикалящите ми хора не разбират и не възприемат. Повечето мислят, че летя в облаците и се занимавам с проекти, които никога няма да се осъществяват.
8. Занимавам се с твърде много неща наведнъж, което от една страна ме прави разпиляна, а от друга всестранно развита и интересуваща се от околните и техните страсти и хобита. В нищо не съм прекалено добра, нямам нито един добре развит талант от мога от всичко по малко, дори да е елементарно познание - имам го. Не смятам, че е важно да си вглъбен в едно или две неща и да затваряш очи за всичко останало - светът е твърде голям, хората в него твърде много, а техните любови още повече, за да се огранича аз с един човек, един град и едно хоби. Мога да си говоря с почти всеки човек на почти всякаква тема.
9. Мечтателка съм и имам големи планове. Повечето от тях звучат нелогични, прекалено неосъществими, но аз все пак ги имам. За някои от тях дори ще се боря.
10. Може би най-голямата ми грешка е, че твърде много се опитвам да угодя на хората около себе си, не само на онези, които обичам и ме обичат, а и на много други. А може би това ми е най-хубавото. Знам само, че някак си от всички работи все аз излизам виновна или прецакана, но някак си свикнах да живея с това. Все още ми става мъчни и тъжно обаче, когато се получи нещо подобно.
11. Никога няма да започна да живея Само и Единствено за себе си. Винаги ще има някой до мен, който да е по-важен.

Аз съм това, което съм...
и някак си все съм неудобна на някого.

20.4.11

472. put your best dress on

*начало на оффтопик-а*

Не че този пост ще има каквото и да е общо в рокли, обличането им или пък свалянето... не, с това последното може и да има общо, дори много общо, просто в момента съм се потопила в Damien Jurado много активно, а това - в заглавието, ми е една от любимите ми негови песни.

*/край на оффтопик-а*

А дните продължават да се нижат като несполучливи опити да напишеш разказ или есе - студени, кратки и неразбрано-дъждовни, да ги вземат мътните... локви, дано! Но само от гледна точка на метеорологични условия разбира се... от друга гледна точка, и то от една много по-хубава гледна точка, се редят дълги, гушкащо се-топли и усмихнати. Ако ги гледам от трети ъгъл са доста безлични, но това не е от значение, тъй като 80 процента от времето си прекарвам по втория начин. Угаждам си на желанията... и не само на моите собствени.

обичам, обичам, обичам...

Оказва се, че писането било като карането на колело или това на кънки, или пък плуването - веднъж научиш ли го, за колкото и време да го изоставиш, винаги можеш да се върнеш към него и след кратка разгрявка да си взелеш в собствения ритъм. Също и като това да спиш по 3-4 часа на денонощие. Не че не обичам да си поспивам качествено дълго, но определено не ми достигат едно 4-5 часа да си свърша нещата, които трябва да направя. Например не намирам никакво време да си наобиколя галериите и да видя какво става там, какво са направили любимите ми артисти, какво се случва с моите снимки и т.н. Нито пък намирам време да пиша достатъчно и всичко това, защото съм се вкопчила в 8-часовия сън, с който съм решила да се дарявам от известно време насам. Е вярно, че реалния Реален живот си е изтощителна работа, но НЕреалния ми Реален интернет живот ми липсва малко от малко. Постоянното ровене в галерии, вдъхновяването от чуждите автори, два часа прелистване на flickr, защото съм дрогирана вляза ли там, ежедневното писане тук и четенето на два-три Здължителни за деня блогове... аргх.

Искам си интернет времето, и понеже не ми стигат 24 часа в денонощието, за да си свърша всичко, обявявам стачка и предлагам да се увеличат до 30 часа, барем се справя някак си.
Сега отивам да се даря със 7-часов сън... защото акълът ми не го побира как съм стояла до 3-4 на компютъра при положение, че трябва да стана най-късно в 7.

9.4.11

471. the "L" word

И после, както пее в една своя песен Bjork... it’s all so quiet and so peaceful until… ZING BOOM! You fall in love!

Вечните порции парадокс, които светът, животът, вселената, съдбата и всичко останало, решават да ти поднесат на масата и да те оставят да се чудиш от къде да ги започнеш първо, защото са толкова красиво приготвени и сервирани, че те е страх да ги развалиш като ръчкаш с вилицата и второ, защото са толкова ОГРОМНИ, че още от първия поглед ти става ясно, че НЯМАШ шанс да се справиш с тях. Пък ако ще да ги приемаш на почивки...

О да, съдбата има чувство за хумор. При това гадно. Само че този път не успя да ме извърти, дори напротив... даде ми всичко от онова, от което имам нужда, че дори и онова, което искам... първоначално си мислех, че единствено не си пасва момента, в който това се случва, но и това излезе както трябва.

И от тук нататък светът да прави каквото си поиска... аз си имам Моето си и никой не може да ми го вземе.

С други думи... животът ми е ПОП-фолк...

Разбирайте го както искате.

Само знайте, че съм щастлива...

18.3.11

470. Rock'N'Roll Song Designers

Тъ тъ ръъъъ...

А пък Хрис се завръща в блог-пространството.

Чак... странно е някак. И едновременно с това е като... хм... вкъщи? Да, тази дума търся.

За жалост не мога да Ви обещая редовност. Нито пък, че емоционално и психически ще присъствам във всяка една дума, която физически отпечатам тук.

Твърде съм се разпиляла напоследък и ако до преди ми липсваше концентрация, сега вече имам сериозни проблеми с вестибуларния си апарат. Което въпреки всичко... все пак не е новина за никого, нали?

И така...

So far in my life…

I don’t know where to begin. How about that…

My life is so fucked up right now… it’s like I’m having a constant orgasm. Really! And if I have to say the truth – I actually enjoy it 24/7. Is that masochism or what?

Какво друго... о, трябваше да добавя, че на всичкото отгоре, вместо да се мъча да си оправя нещата, аз си подритвам късмета и така си играя на ръба на пропастта, че... че започвам да се чудя аз ли вървя по нейния ръб или тя по моя?

И всъщност... кой каза, че живота започвал там, където завършва зоната, в която се чувстваш комфортно?

Не знам.

Но пък знам, че е бил прав.

Мантрата за 2011 е това.

Очаквайте ме малко по-събрана в следващите дни, тъй като блогът беше/е едно от нещата, които винаги са ме карали да се чувствам добре и няма да го оставя. Просто напоследък нямах/нямам време за него, но ако трябва ще си създам допълнително или просто ще отрежа още малко от спането си, за да се справям.

Освен това ще се постарая още от утре да се върна и със снимков материал. Че малко се позанемари работата и то не защото нямам желание, а просто защото... защото... ех, наистина нямам обяснение.

Просто не ги правех тия неща въпреки, че време щеше да се намери, желание и вдъхновение не съм спирала да имам и...

Та.

Успокоителен пост.

За всички, дето ме питахте къде се губя напоследък.

Тук съм. Просто се размотавах малко повече от обикновено.

И поздрав с Остава - Rock'N'Roll Song Designers