25.11.11

my day in chapters

photo by quadratiges

CHAPTER 1: it’s not how small you are, it’s how much noise you make

Опитвали ли сте някога да спите в стая с присъстващ малък, жужащ, неиндетифициран летящ обект? Невъзможно е, нали? Гадинките обаче имат най-сигурният и изпитан начин да не остават незабелязани. Освен, че се чудят как да Ви изпият кръвчицата, те създават толкова много шум, че е невъзможно да те заспиш, за да им оставиш шанс все пак да засмучат. С други думи, теорията ми е много проста – не е важно колко си малък, а колко шум създаваш. Моментът, в който човек реши, че е нищожен и незначителен за останалата част от Вселената, е моментът, в който той трябва да започне да прави нещо, за да промени това чувство.

CHAPTER 2: I just want to crawl back into my hi-school years

Напоследък се чувствам преследвана от училищни спомени или по-скоро чувствата, желанията и очакванията, които имах тогава. Не знам дали животът след гимназията наистина е скапан или моят просто се пообърка от многото грешни решения, но както и да го погледна, наистина ми се иска да мога да се върна няколко години назад, но по възможност със сегашното си съзнание. Господи, колко мъки ще си спестя.

CHAPTER 3: I liked myself more

Преди се харесвах повече като човек, сега се харесвам повече на външен вид. Започвам да се замислям дали случайно няма някаква обратна зависимост между тези двете? Колкото по-сладка отвън, толкова по-горчива отвътре? Май да. Гложди ме ужасното чувство, че колкото по-хубава ставам в своите представи (не че се мисля за красива, просто за по-приятна от преди), толкова повече се вгаждам отвътре. Сякаш все повече започвам да привиквам към това, че с един-два погледа и отмятане на руси кичури нещата ми се получават по-лесно. Играй си на хубава и глупава. По-лесно е. Спомням си, много отдавна бях написала в блога си, че ако мама ме беше родила малко по-хубава и малко по-тъпа живота щеше да ми върви по-лесно. Е, като че ли там съм, ама пак е шит. Даже като, че ли повече. Някъде по тъч линията ми избягаха някои от ценностите, да не кажа даже голяма част от тях.

I need to chande.

23.11.11

breathe.... in me, out me, in me, out me....

Писането е като дишането. Всяка дума е вдишване, всяко празно място издишване. А аз, незнайно защо, опитвах се да живея без въздух в последните месеци. И когато накрая дробовете ми колабираха, единственото, което ми остана да направя, бе да се боря да оцелея, а след това да започна да живея отново.
Но да намериш смисъл отново да бъдеш полезен, целенасочен, щастлив, се оказва по-трудно от това просто да потънеш в съня, в който си живял.

И днес се събуждам в него. Светът навън е неясен, с размазани цветове и контури, блъскащи се един в друг, ръбовато и грозно. Опитвам се да стана и да вляза в моя си живот, но дори не успявам да отворя изцяло очи, за да виждам на къде вървя. Е как така, слепешката, да стигна до където и било. Отговорът идва бързо, в рамките на едно поемане на въздух, и се оказва съвсем простичък - с опипване. А материята, тя си е същата, каквато я помнят върховете на пръстите ми.

И тогава ме осенява друга идея...
Една кутия Pringles (от големите, разбира се) оправя много неща. Една по една трябва да запълваш дупките в себе си, затова се хващам с най-лесната и належащата, нервно ръмжаща от глад - онази в стомаха. Другата, тази в главата отнема повече време, но след един пълноценно прекаран ден и няколко часа на саме с последният брой на EVA и нея ще закърпя. Ще остане онази в сърцето. За накрая...
Сърцето винаги се лекува. А най-доброто лекарство за него е времето. Добре е, че нямам за къде да бързам.
Ще му отдам дни пълни с писане, любов и още нещо...