31.7.13

хибернация

Днес е студено. Оня чакан, но неочакван студ посред лято, който ти дава шанса поне за малко да спреш да вдишваш праха на града. Тежащата влага във въздуха, което задушава най-накрая се е изсипала като дъжд през нощта и температурата е паднала рязко. Посинелите градуси се промъкват през двата отворени прозореца от двете страни на леглото, които си оставил отворен, понеже до късно предната вечер е било горещо и си се надявал да създадеш някакво течение по лепнещата си кожа. Сега същия тоя желан вятър се промъква под тънката завивка, пробужда те, а ти мрънкаш като малко дете, което трябва да бъде събудено за училище твърде рано и по-упорито се увиваш в чаршафа, който прави всичко възможно да те стопли. В съня си се отвиваш няколко пъти и действието се повтаря. Проспиваш така цялата сутрин. На почивки. Няколко минути сън, секундичка хлад и пак увиване в топлото, от което си се опитвал да се отървеш вчера. Нежеланото снощи е търсено днес. А толкова уморително ти се струва да станеш, да се раздвижиш, да се забърза кръвта във вените ти, че няма нужда да се чудиш как да се завиеш и с калъфката на възглавницата. Кучето ти лежи до кръста, та поне там ти е топло, обаче като ти измръзват краката, някак не те грее наличието на нещо топлещо прешлените. Опитваш се някак да го разпростреш и до стъпалата си, ама всеки път като избуташ кучето до там, то се изправя и се намества пак на гърба ти и единственото, което получаваш в ситуацията е, че краката му и тежестта му по теб те разбуждат още повече. По някое време заспиваш така, изморен от търсене на топлото. Заспиваш на студ. Докато телефонът, упорито звъни някъде под завивките, мелодията се омесва със съня ти твърде дълго. Онзи оттатък как не се уморил да звъни толкова време вече? Объркан от сблъсъка на реално и сънувано без да искаш затваряш, вместо да вдигнеш и после няколко секунди гледаш дисплея, чудейки се как се набираше. Звъниш на обратно, но не ти вдигат, защото си мият зъбките. Схванат излизаш изпод чаршафа, който е попил твоето топло, скачаш в хладното с боси крака по плочките в банята и се опитваш да се разбудиш с шепи вода. Сутрините винаги са ти трудни. Дори когато започват в единадесет часа или дори в два следобед. От твърде много сън атрофираш в реалността и ставаш все по-омачкан. Липсва ти онова време, в което спането беше табу и се практикуваше по два-три часа по зазоряване или следобед, защото имаш много дълъг ден и още по-дълга нощ пред себе си. От нищонеправене ти се спи. А колкото повече живееш, толкова повече ти се живее. Толкова е просто. Ама някак още не ѝ е време на какавидата ти да се разпука и да се изчегърташ от вътре. Да стоиш няколко часа под слънцето, докато омачканите крила заякнат и се изгладят от топлината и полетиш. Веднъж направиш ли го време за спане не остава. Ходиш с тъмни кръгове под очите, пиеш три кафета още преди да е станало девет часа и от кофеина ти треперят ръцете, но май това е, защото си екзалтиран от живеенето.
Месеци хибернация се редуват с бурни лета, в които се тъпчем с мед, въпреки че ни жилят пчелите, после ще вадим жилата им и ще успокояваме подутините във вира и ще се ближем един друг, докато не заздравее. После ще разбием следващия кошер.
Незавършеният кръг на живота...
А моята зима скоро ще свърши.

Като дойде следващата искам да хибернирам с теб. 

момиче от вятър

тя е момиче от вятър изваяна
безплътна, но истинска, все е развяна
тя е момиче без страх във очите
твърде заета да гони мечтите

тя е момиче от пясък и миди
от синьото, дето плуват делфини
тя е момиче на много любови
макар да не вярва в свойте основи

тя е момиче, което все с усмихва
и в ръцете ти нощем кротко утихва
тя е момиче, за което пишат поеми
давеща се в свои си вечни дилеми

тя е момиче от облаци сиви
което разказва чудатости диви
тя е момиче ходещо босо
рошаво, шумно и тъмнокосо

тя е момиче, което тебе о.бича
душата си само на тъмно съблича
тя е момиче, което о.бичаш
и в блянове неприлично отвличаш

30.7.13

изкуството да бъдеш син

когато жаравата превърне се във дим
когато болката е стих неизличим
и провалите са низ неизборим
а любовта е в миг неуловим

когато думи молещи редим
когато самотни на ръба стоим
и замъци от ветрове строим
а пустините със сълзите поим

когато няма на кого да споделим
когато нощем не можем да заспим
и счупеното все опитваме да залепим
а всеки страх изглежда ни непобедим

когато от пътя прав се отклоним
когато с плач и крясъци се оглушим
и себе си опитваме да обвиним
а телата си до последен атом да унищожим

когато сърцето е сякаш само половин
и всеки спомен е непрежалим
а празнотата опитваме да премълчим
когато никъде не принадлежим

тогава се изправяш, сякаш невредим
тогава научаваме се как без искра горим
и как мостове пламнали да прекосим
а чуждата вина как да опростим

тогава се опитваме да продължим
тогава ничий форт не е непристъпим
и пак над сънища чужди тихичко ще бдим
а в непознати клади ще се преродим

тогава, колкото и да скърбим
тогава всичките тъги ще изкървим
и впиваме се в блян неотразим
а крилете си не ще да приземим

тогава вярата си не ще изкореним
тогава стиховете има на кого да посветим
и ще се превърнем на „сила“ в синоним
а да влюбим се отново ще си позволим

това е то, позволяваме да се спасим
това е то, с усмивка на уста тъжим
това е то, от нищо нещо все ще сътворим
това е то, изкуството да бъдеш син

29.7.13

не ме питай

на Иван
не ме питай как раждат се поети
не ме питай как се става фотограф
нито как се свири на китара
още по-малко кой пастел да ползваш
мога сухо да ти обяснявам за ракурси
и още по-скучно как държи се ла минор
как се римува най-удачно „вдишвам“
и коя е най-добрата за графита мекота
аз не зная, разбери ме
нямам думи за това
чувстваш го, не го описваш с рими
нито го рисуваш на платна
не ме питай как се продължава
не ме питай как се става сутрин рано
нито как сълзите пресушавам
и как се живее и как се обича
мога сухо да ти обяснявам за нощта
и още по-скучно как държиш се пред разпад
как се скрива най-удачно белег
и коя е най-галещата за сърцето тишина
аз не зная, разбери ме
нямам думи за това
чувстваш го, не го заключваш
нито го решаваш ей така
предполагам, просто продължаваш
надявайки се утре да е по-добре
най-лесно е да се откажеш
да видиш оправдание да спреш
трудно е с разбити колене
всеки е потънал в своята история
и мисли – никой няма да ме разбере
ти пък как така реши
точно мойта да четеш
аз никога не съм я крила
все я преразказвам, ако ще да втърсва
нито съм художник, нито съм писател
просто търся начин да се изразя
и ей така раждат се поети
и така се става фотограф
така се свири на китара
така изпълва се платно
просто се откриваш с всички цветове
проявяваш в черно-бяло негатива
свириш, пееш, нищо че е зле
и редиш неясни мисли в рима

някой 
някога 
някъде

все ще разбере

27.7.13

какви ли думи ти останаха след мен

по навик някак май отново се запитах
какви ли думи ти останаха след мен
не искам и да зная, ала се опитах
да изгоня от сърцето тоя страх вгнезден

изписа ли ме с кървящите си стихове
или пя ме тихичко в посветена песен
рисува ли ме в непознати цветове
или ме изсвири в акорд безинтересен

затова все се криех от срещи със поети
и подминавах уличните музиканти
глуха бях за всички влюбени куплети
бягах от артисти с всякакви таланти

и ето те, един съвсем обикновен
не срещал се с лирика и фотоапарати
болката те вае толкоз вдъхновен
и вдигаш във душата ми преврати

дори без рима, ритъм или стил
за всякакво изкуство - чужд и сляп
в три семпли думи си го въплатил
опустошението - в истински мащаб

да, по навик някак май отново се запитах
какви ли думи ти останаха след мен
в ледени пустини самотни ли се скитат
или в сънищата сини, меки като лен

25.7.13

ти си достатъчно

ти си достатъчно слънце
да топли зимните дни
ти си достатъчно смях
да изтрива мойте сълзи

ти си достатъчно смелост
да не остави никакви страхове
ти си достатъчно вдъхновение
да изпиша поема или пък две

ти си достатъчно дъжд
пустинята моя да напои
ти си достатъчно захар
кафето да спре да горчи

ти си достатъчно вятър
за моите крехки криле
ти си достатъчно синьо
да изпълниш цяло небе

ти си достатъчно бурно море
да загладиш ръбатите ми скали
ти си достатъчно о.бич
да изцелува всичко дето боли

ти си достатъчно свобода
всяка клетка да счупи
ти си достатъчно време
всяка вина да изкупи

ти си достатъчно мой
да бъда нечия в края
ти си достатъчно и до безкрай
след тебе други да няма

21.7.13

виолетови вечери

вдъхновения
взривяват
виолетовите
вечери.
восъчно
ваеш
въздишки
виновни.
властно
врязани
въжета
възпламеняват
въображението.
възмутените
влажни
викове
впивам
върху
вехта
велурена
възглавница.
вкусваш
волно
възгорчивото
вишнево
вино
втъкано
във
вените.

вятърът
вдишва
влюбено
възторга.

20.7.13

скоро сбъдни се.

сутрин
сини
стихове
събличат
сърцето.
след
срещата
със
стихийния
синеок
светът
сив
стана.
смирена
самодива
съм.
сега
съкрушено
събирам
смокинови
сластни
сънища,
сръчно
съшивам
смутените
спомени
със
смели
сюрреализми.

скоро
сбъдни се.

19.7.13

радиоактивна

водата ми отнема всичко тъжно, старо
като мен
e e дълбока, до безумно синя
затова леко, без разрешение и право
подир мене я оставям радиоактивна

страхувах се, че някой все ще се отрови
излезе друго, май хич не е така
на сините водата дом е втори
на сивите ваксина им е безразличността

от мене пие всеки, колкото поиска
макар понякога да чувствам празнота
дори среднощно до край да ме разплискат
доливам се с кафе на сутринта

и после идваш ти, така несретно
бездомно, но намерено дете
бурно, с дъжд и посред-летно
и давиш ме във своето небе

със теб принадлежим си до безкрайност
случайна среща зад хоризонта, тъй далечно
протягаме ръце, забравили за нашата незнайност
дали сме заедно до утре или ще сме вечно

18.7.13

третият ни ъгъл

и пак така, невикано среднощно
ме преследват нови думи в рими
не ме оставят да заспя, полунощно
да те засънувам с мене - неделими

понякога поезията е сякаш по-голяма
обсебва ме до безобразие и после пак
повече от да съм с тебе, да сме двама
повече от да съм сякаш само своя чак

понякога е цяло настъпление
но никога не е неискана тревога
и някак все потъвам в изумление
досущ е като мене, дива, виторога

понякога е чист късмет, любими
понякога е до безкрая чакан отдих
че колкото и с теб да сме раними
лекарството е в следващия стих

да се ревнуваме един друг не става
и на двамата не ни е чужда тая изневяра
ала нужно ли е да го правиме на драма
след като в думи вложих цялата си вяра

поетично-религиозни сме, сега го осъзнавам
нищо, че повтаряме какви сме атеисти
и да си казвам, и да ми повтаряш да внимавам
знаем как ще свърши, нали сме мазохисти

и ето ти го третият ни ъгъл, мили
макар че ти допускаш, че е друг човек
не е, поезия е, поезия без сили
едва изтръгната от състояние без лек

и щом на изток почне да се виделее
и черното да става синьо за пореден път
стихът ми почва тихичко да тлее
а незавършените рими ги гаси дъждът

стокхолмски синдорм

спомням си усмивката ти
ей така, неканено
от нищото
не съм я викала
не съм я търсила
не съм я молила
не съм я искала
мислех си,
откраднах я преди години
а излезе друго
тя, открадна мене
и никога не си ме върна
и никога не станах същата
и никога не си се спомних
а май не мисля и че искам
стокхолмски синдорм
не може да е друго
врабецът влюбва се
във клетката
понеже само нея си познава
а ти дори не подозираш
че решетките
са ми от тебе
че ръжда не хващат
че са нечупливи
че са вечни
че са до безкрайност
точно като нас
точно като мене
точно като синьо
ама ти си го забравил
или го отбягваш
може би се пазиш
ясно ти е
синьото боли
обаче ти си точно него
макар че се преструваш
на всичко друго
във палитрата

ти си точно
с и н ь о

ти си само
с и н ь о

ти си всяко
с и н ь о 

9.7.13

господи, колко ми липсваш

господи
колко ми липсваш
в мига
дето успея да дишам
нормално
като преди
веднага ме залива
твоята липса
и пак се чувствам
на ръба да заплача
а мислех си
глупаво
че сълзи
не са ми останали
след ония
четиредесет
часа
дето не спрях
и Ной не е виждал
потоп от тоя мащаб
душата ми се наводни
сърцето, и то
оцелели няма
нямах и време
ковчег да вдигна
нито корабче
нито дори лодка
нито поне сламка
нищо
а теб те няма
така болезнено
те няма
неприсъствието ти
ми крещи
и аз с него
друго не ми остава