по дяволите

и докато си крещим

ми казваш

„върви по дяволите“

а аз те послушах

и затова

пак

се хвърлих

в ръцете ти

Рай

а ти - плод

на болните ми сънища

лъжа и антипод

на всички верни пътища

изтъкан си от кометени опашки

и взрив на незабравки

с пръсти, сякаш паешки

а устните - сироп за гладни мравки

и ми се сбъдна

три пъти подред

ти - пропаст най-бездънна

Рай си, ала наглед

претворявам те

в безмълвните въздишки

с целувки – синьо кадифе

пришити със сребристи нишки

и струни от моето сърце

а после дай ми друго

изтръгни го с двете си ръце

ако ще и да е чуждо

ако ще да викам „не“

и да те отричам

и да остана без море

пак тебе ще о.бичам

пулс

оттекли са се

от кожата ми

всичките цветове

снежно бяла съм

като платно

като лист хартия

и чакам твоите букви

да ме изпишеш

от сгъвките на коленете

до върха на пръстите

където чувствам звездите

всеки път

щом ме докоснеш

с устни

потопени

в най-синята боя

в най-тежкото мастило

на вените ми

където

само ти

пулсираш

а после

защо съм имала аритмия

пристан

добре

че имаме

тия нескопосани

редове

че да увековечим

мен и теб

че да сме завинаги

че да имам

пристан

на който да се връщам

и да си спомням

как си ме о.бичал

дълго

след като

няма

да сме си

всичкото

9 crimes

не си Damien Rice

а аз не съм Lisa Hannigan

и никога няма да бъдем

защото на теб ти бягат тоновете

а аз не мога да свиря на китара

чак толкова добре

обаче има

девет престъпления

помежду ни

за които

нямаме извинение

нито аз

нито ти

и всеки път

вдигаме пистолета

дърпаме спусъка

и някой ден

ще спрем

наистина

ще спрем

когато убие

мен

или

теб

а до тогава

ще се о.бичаме

на ръба

и отвъд него

хаос

толко рано сутрин е

а аз съм вече хаос

кафето ще изстине

думи сипем си на халос

след това ще си се смеем

все едно не е било

между целувките ще оздравее

счупеното ни крило

до следващия път

на трясъка от входната врата

ще оплаква и дъждът

поредната война

а после пак, и после пак

викове, къде сърдити или еротични

абсурдно ми е чак

ала кога ли сме били логични?

любовта ми...

любовта ми е безумна

но не иска бяла риза

дори, когато е безлунна

или във поредната си криза

любовта ми полудява

тиха, кротка и безшумна

дори, когато сме си двама

и нощта ни е бездумна

любовта ми е немирна

сякаш е хлапашка, първа

вярваща, наивна и невинна

и от най-малкото посърва

любовта ми се вманиачава

крадешком, през рамо се оглежда

криви думи си внушава

и е толко безнадеждна

любовта ми си е безрасъдна

и от нищото решава

„Аз ще ти се сбъдна“

макар и после да е драма

любовта ми е дълбоко синьо

и ти, такава си я взе

дори, когато е мъгливо

и е беззвездно цялото небе

любовта ми, ах, любовта ми

тя е толкова отнесена и луда

ти свиваш рамена и казваш само „ами,

аз знаех, че си със сърце на пеперуда“

и знам...

знам, че си дадох сърцето

че изписах те в толкова стихове

че си оставих без синьо небето

а не обичам другите цветове

и знам, че във теб си оставих очите

и след теб няма да вярвам във влюбване

че ако до бездихание си мълчим(е)

ще стана цялата най-дълго изгубване

и знам, че не трябва да вярвам във вечности

а приказките са само за малки деца

че във всеки залез има и нежност... и

обич, която трае само за миг, само сега

и знам, че пак съм молитва

че шепна признания докато спиш

че глухарчени, мечтите ми литват

и че оставих така да ме връхлетиш

и да, знам, знам, че съм толкова много

а толкова още неща не изричам

че давам си всичкото, и после отново

но само така знам как да о.бичам

"добре"

когато си крив, когато си труден

когато си другите десет процента

когато от цигарите си по-вреден

когато си бесен, на степен над n-та

когато си цяло едно разрушение

когато за други нямам очи

когато съм скръб без утешение

когато и шоколада горчи

когато ме мразиш, когато си ми сърдит

когато не казваш, че ме о.бичаш

когато ми обръщаш гръб и заспиваш отвит

когато на закъсняла буря приличаш

когато не искаш да ме поглеждаш

когато искам само да тряскам врати

когато до мен не искаш да се събуждаш

когато онова „добре“ между нас глухо ехти

когато не мога да дишам

когато боли, когато е драма

когато най-сините думи изричам

когато сами се, макар че сме двама

когато душата пак е раздрана

когато на всичко отговарям с „не знам“

когато смисъл никакъв не остава

когато сърцебия едвам

когато не мога да продължа

когато съм толкова абсолютна

пак до тебе се сгушвам и ще заспя

спокойна, макар за минута

защото...

защото денят ми започва късно следобед

защото се пиша до пет сутринта

защото си песен за моите птици във полет

а за уморените славеи свиваш гнезда

защото Октомври започва със дъжд

а всяко утро с най-гъста мъгла

защото не мога да спра със „веднъж“

и стотици пъти миглите ти броя

защото наказвам всяка една сърцеструна

и не зная кога от една, цигарите станаха десет

защото до себезагубване те целувам

защото не спирам... дори, когато си бесен

защото понякога не се и разбирам

защото боли, където поникват крила

защото сълзите опитвам да скривам

ала имаш ключове за всяка моя врата

защото от „не“ разцъфват полета от макове

защото си цялата книга, защото дишам едва

защото нямах най-малка идея, не знех въобще

колко безумно е синьото с тебе...

да, затова.

с пудра захар

сладкишите ми

се получават най-добре

в неделя

с много пудра захар

нищо че мразя

защото ми става

твърде сладко

а и

понеже се лепи навсякъде

най-вече

по устните ти

там я о.бичам

само заради това

я ръся в тройни количества

на всичко

съзвездия

и всички светлини
на нощна София
не са достатъчно ярки
за да спра да броя
съзвездията от лунички
по скулите ти
и да шепна желания
сякаш падат
хиляди звезди

а той най-голямото
се е сбъднало
и ми взима въздуха
с всяка целувка

канелено

канелено ще те целувам

с аромат на есен

на последно слънце

на дъжд

на слани

на първия скреж по прозорците

на оплетени в косите листа

от предишните обичания

на ром в полунощ

в средата на Витошка

на препечени филийки

с чай за закуска

в леглото

на анимационни филми

сгушени

под най-дебелите

одеяла

на любов

на о.бичане

на о.бичане

на о.бичане... 

октомврийския дъжд

от октомврийския дъжд
косите ми се накъдриха
обувките ми се разшиха
краката ми се окаляха
дланите ми измръзнаха
устните ми посиняха
а буквите ми се напоиха
от тях поникват 
мокри
рошави глухарчета
по чиито натежали мигли
събирам капките
от първата ни среща
когато заших сърцето си
от вътрешната страна
на любимия ти пуловер...

до сърцето

а колкото и мъничка
да стана
пак няма
да е достатъчно
че да имаш
място за мен
в левия джоб
на ризата си
до сърцето

и дори не в него

...

някои стихове се пишат и без думи

тях четеш във всичките въздишки

във неизказаните рими помежду ни

в най-мъничките точки на калинките

някои стихове изпиваш с устни

от дясната ми ключица, когато съм лютива

усмихваш се и казваш, че са вкусни

въпреки че пари, като от коприва

някои стихове се крият между редовете

и в залезите сиви и студени на Октомври

в шепот на глухарчета откъснати от ветровете

в усмивките скътани, за сутрините най-дъждовни

някои стихове прозират през клепачите

дори, когато толкова сърдито ги отричаме

като никотинова зависимост в очите на пушачите

и настръхване по кожата в най-тихото о.бичане

някои стихове са като меко мъркане

от тях по кожата остават индигови звезди

стихове, сини... най-сини, до побъркване

до амнезия за всички болки отпреди